Тишина.
Вървя по един плаж, намира се някъде между ММЦ-Георги Димитров и Китен. Там е. Знам че има две скали в единия му край, целите са обсипани с миди и просто трябва да ги оставиш да изсрастнат. Пуснах се по водата, направих две загребвания и се озовах до първата скала. Гмурнах се и с ръка опипах гроздовете между водораслите. До края на лятото имаше още време, но сега можех да взема два три килограма. Започнах да ги отделям от скалата и да пълня платненета торба, усетих че въздуха не ми стига и изплувах. В този момент чух силно пищене, не можех да се ориентирам, пищенето се усилваше, беше електронно... Хем толкова близо, хем толкова далеч. Огледах се, но звукът продължаваше. Погледнах скалата и се наканих да се гмурна отново, когато усетих една ръка на главата си. Тихите сънени думи "Хайде ставай, не чуваш ли, че звъни.." достигнаха бавно до съзнанието ми. По дяволите това беше един сън. Беше прекрасно , но беше сън. Мамка my! Как искаш да се гмурна пак. Станах и изключих будилника. Измъкнах се тихо и почти на автопилот към банята. Имах около час и половина да се разсъня и да тръгна за работа. Сложих кафето, налях си чаша портокалов сок и запалих цигара.
Още е средата на октомври, а парното вече работи , макар и слабо... Въпреки всичко аз предпочитам студа пред жегата. Обух дънките, сложих си една фанелка и отворих вратата. Студения въздух проникна някъде дълбоко в кожата ми и ме разсъни. Издишах бавно цигарения дим и се усмихнах. "Господи колко обичам есента!" Студено, дъжд..все неща, които тормозят околните. МОже би защото правя винаги напук този сезон ми харесваше. Не наистина! Не правя напук на никого просто ми харесва. Взех си чашата с кафето и седнах на стълбите. Вятъра донесе няколко студени дъждовни капки върху ръката ми. Скарата беше пълна с вода, стола който е на двора също беше запълнен с вода. Капките падаха удряха се в парапета на горния етаж и се разпръсваха на десетки други капчици.
Няколко листа се отделиха от дървото и вятъра ги пое, завъртя ги, лъжовно ги издигна нагоре и след това плавно ги постели на земята. Бяха различни цветове - имаше червено, жълто и едно зелено , което все едно беше напръскано от някой лош художник с жълти капчици. Погледнах часовника. Нямах много време, но изобщо не исках да се отделям от тази гледка. Запалих втора цигара, поради факта, че първата просто изгоря докато гледах около себе си. Отпих от кафето и се замислих... Всичко в природата е толкова просто и същевременно толкова сложно... Дъжда продължаваше да си вали, вятъра духаше и дори започнах да усещам студа от неприятната му страна, дърветата леко поклащаха клони сякаш казваха "Сбогом" на последните свои деца листата или по-скоро ... на поредните свои деца. Не знам.
чочо дойде и седна до мен. Винаги усеща, когато съм замислен. Помилвах го, а той притвори очи, близна ме и изчезна.
Беше време. Изправих се и оставих гледката зад гърба си.
Поредния ден ме зовеше.
Обух се набързо и вратата хлопна зад гърба ми.
Есен е!